Писаните каручки: Изкуството на българските изрисувани каруци

Някога, по прашните пътища на българските села, бавно подрънквали дървени колела, носейки не само товари, но и приказки. Става дума за писаните, или така наречени „пеещи“ каручки. Каруцата, иначе обикновено превозно средство, в ръцете на майстора се превръщала в платно за разказ. С ярки бои и деликатна дърворезба, тези подвижни произведения на изкуството пазят паметта на цели поколения и до днес.

Исторически корени на писаните каручки

Традицията на писаните каруци се заражда в края на XIX и началото на XX век, най-вече в Северна България – Русенско, Плевенско, Ломско, Врачанско, а по-късно и в Южна България. Това било време, в което самобитното творчество процъфтявало – още без да е помрачено от масовата индустриализация.
Каруците били изработвани ръчно, с внимание към всеки детайл. Майстори като Иван Топалов от Лом или Тончо Костов от Казанлък ставали известни не само в родния си край, но и далеч извън него¹. Дърводелци, зографи и ковачи работели заедно, за да създадат една истинска мобилна история – „биографията“ на домакинството, което я притежавало.

Сцените по каруците често изобразявали житейски моменти – женитби, празници, природни сцени, християнски и митични сюжети. Това не били просто украси – това били визуални хроники, които днес заместваме със снимки в телефона.

Символика и смисъл

Всеки елемент по писаната каруца имал своя смисъл. Нищо не било случайно:

Цветя и растителни орнаменти – символизирали плодородието, живота, надеждата. Често срещани били лалета, рози, житни класове.
Птици – особено пауни, гълъби, щъркели – олицетворявали семейното щастие, вярност и връзка между световете.
Геометрични мотиви – свързани с древни символи за защита, равновесие и цикличност.
Религиозни сцени – Света Богородица, Христос, сцени от Евангелието – за закрила, благословия и духовна опора.

Цялата каруца била своеобразен талисман. Освен да вози сено или зърно, тя пазела душата на дома. Украсата била не просто показност, а начин за споделяне на мирогледа, надеждите и опита на семейството².

Изработка и стилове

Изработката на каруците включва няколко етапа – дърводелски, железарски и художествен. Особено популярни били каруците със задни табла, на които се разказвали цели истории – често с евангелски сцени, портрети или дори алегории.

В Северозападна България преобладавали ярките цветове и детайлна рисунка, докато в Тракия стилът бил по-сдържан и фокусиран върху резбата. Майсторите използвали различни техники, включително пирография (изгаряне на дърво), боядисване с маслени и темперни бои, както и лакиране за защита³.

Каруцата понякога била подарък за сватба – със специално изписани инициали, дати или пожелания, подобно на чеиза.

Каручките във фолклора и литературата

Пеещите каручки не остават само във визуалното. Те имат своето място и в словото. Йордан Йовков в разказа си „Песента на колелетата“ използва каруцата като метафора за живота. Героите му не просто пътуват – те преживяват. Всяко скърцане на колело е като нишка от съдбата.

„Песента на колелетата се чуваше като нещо познато, някакъв стар спомен от детството, който се връща в най-светлия си образ“⁴.

Песента на колелетата – звукът на спомените

Мнозина от възрастните хора помнят звука на дървените колела – леко скърцане, мелодично, почти като шепот. Този звук се е запазил в народната памет и дава името „пеещи“ на тези каруци. Не е случайно, че скърцането се възприема не като дразнещо, а като знак за живот, движение, ритъм.

„Имаше една мелодия в колелетата. Сякаш те пееха за пътя, за живота, за спомените…“ – спомня си баба Калина от село Прелез, последната жива майсторка на писани каруци⁵.

В народната приказка за Неволята, каруцата е онова средство, с което героят очаква помощ „отнякъде“. Но помощта не идва, и човекът разбира, че трябва сам да си оправи колата. Това е мъдрост, вложена в много поколения: Не чакай – действай!

Днес: Спомени, които избледняват

В наши дни писаните каруци почти са изчезнали от ежедневието. Някои могат да се видят в музеи – например в „Етъра“, Историческия музей в Лом и Търговище, или в частни колекции. Повечето обаче са изгнили, разглобени или забравени в селски обори.

С усилията на фондации и доброволци се възстановяват отделни каруци, а има и много колекционери, които ги пазят с много любов. Един от тях е фермера Иван Борисов от град Аксаково, който на въпроса защо ги съхранява, отговаря:

„Защото ги обичам, харесвам и да ги съхраним. Вече почти не останаха майстори да ги правят. дето се казва на пръсти се броят в България. Никой млад човек не се учи на този занаят и ако не ги съхраним, както всички несъхранени неща, ще изчезнат. Мили ни са, Пазим ги. Времето и парите си всеки ги употребява, харчи или пилее, по това, което смята за най-важно и необходимо.“⁶.

Защо да помним?

Писаните каруци са много повече от носталгия. Те са доказателство, че красотата и смисълът могат да съществуват дори в най-обикновените неща. Те ни учат, че културата не е само в музеите и галериите, а и по пътищата, в труда, в ръцете на обикновените хора.

Пеещите каручки са едно от най-красивите свидетелства за българския дух. Тяхната песен – песента на колелетата – е песен за живота, за пътя, за дома. Нека я чуем, нека я предадем нататък.