Снимка: Представителна експозиция на бивши и настоящи ученици
от Професионална гимназия по каменообработване в Кунино, гр. Мездра, 2019 г.

Камъкът разказва: каменоделството в България

Каменоделството в България има дълга история. Тя не е започнала вчера, а се е развивала с векове, като е минавала през възходи и падения. За да разберем занаята днес, трябва да се върнем назад и да видим от къде тръгва, как е изглеждал и какво, в крайна сметка, го е запазило.

Често ми се случва да се загледам в някоя калдъръмена улица и да се замисля, колко ли хора са минали по този камък, колко ли поколения са го виждали. А кой ли го е дялал? Дали е бил някой едър, як мъж, или пък някой по-млад, който е искал да остави нещо след себе си. Това е като да си говориш с историята, нали? Всяко издялано парче, всяка каменна плоча, всъщност не е просто строителен материал. То е част от един по-голям разказ, една тиха, но силна приказка за умения, за традиции и за това как човешкият дух може да придаде форма на нещо толкова твърдо и непреклонно като камъка.

Корените на занаята и каменните разкази на миналото

Когато си помислим за историята на България, често си представяме величествени неща. И всъщност, каменоделството е пряко свързано с тях. Навярно, занаятът по нашите земи е възникнал едновременно с държавното строителство. Не можеш да издигнеш монументални градове като Плиска и Преслав, “лицето на българската държава”, без да имаш висококвалифицирани майстори. Нуждата от мащабни крепости, дворци и храмове е подтикнала развитието на уменията и е създала традиция, която е можела да се предава от учител на ученик. Това е било един вид държавна поръчка, която е дала тласък на целия занаят.

Разбира се, каменоделството не е само в издигането на монументи. То е в примирението с природата, като Ивановските скални църкви.[1] Те са съвсем друг тип майсторство, някак си по-духовно, по-търпеливо. Там монасите не са вадили камък, за да строят, а са работили с това, което природата им е дала. Те са разширявали и дооформяли с ръце естествени вдлъбнатини в скалите, превръщайки ги в жилищни постройки, параклиси и църкви. Това е майсторство, което не се опитва да покори камъка, а да живее с него, да му вдъхне живот, без да го изтръгва от средата му. Това показва една по-различна, по-мека, може би, страна на занаята.

След това, векове по-късно, по време на Възраждането, каменоделството преминава в една нова фаза. То слиза от монументалните държавни строежи и навлиза в живота на обикновения човек. Няма по-добър пример за това от Копривщица.[2] Градът е истински архитектурно-исторически резерват, запазил много от своите къщи-музеи, които са пример за възрожденската архитектура от 18-и и 19-и век. Там камъкът не е просто основа на къщата. Той е част от нейната идентичност, вграден в огради, в основите, в красивите арки на дворовете. По това време каменоделството се слива с бита и става част от културата на хората. И разбира се, не трябва да забравяме и мостовете. Като този при село Ненково.[3] Той е строен през 18-и век и е изграден от ломен речен камък, споен с хоросан, като само фризовете над отворите са от обработен камък. Това показва, че занаятчиите са мислили практично, но са добавяли и малко изкуство, което да остане за идните поколения.

Майсторите на камъка

Известни майстори на каменоделството от различни български региони работят в семейни династии. Например, в книгите се споменават български фамилии като Боеви от планинските райони и Крушкини от столичното село Бистрица край Витоша – родове, в които занаятът се предава по наследство. Пример за това са Димитър и Владимир Стефанови, трето поколение каменоделци от рода Крушкини Във Възрожденска България много каменоделци са организирани в занаятчийски общности (гилдии) и имат престижен „майсторски“ статут.

Професионална гимназия по каменообработване

Днес, пазители на традицията са тези, които са се посветили на нея като учителите в Професионална гимназия по каменообработване в малкото врачанско селце Кунино.[4] Училището е основано с държавен указ през 1920 г. с идеята да се осигурят висококвалифицирани специалисти за бързо развиващата се тогава България. И мястото не е избрано случайно, разбира се. Кунино е било близо до отлични източници на варовик, а и до стратегическа железопътна линия. За основаването му голяма помощ оказва чешкото каменоделно училище в Хоржице. Това показва, че основателите са мислили наистина в перспектива, не само за артистичните умения, а и за индустриалното бъдеще на занаята. През годините учители там са били известни скулптори и специалисти, утвърдили името на школата. Днес, специалността „Каменоделство“ е защитена от държавата със специално постановление от 2018 г., което само по себе си говори за това колко е важен този занаят за нас като култура. Обучението на съвременните български каменоделци е насочено към работата с длето върху естествен камък – традиция, съчетана с нови технологии за рязане и полиране. По думите на председателя Обществения съвет към училището в Кунино, професията изживява „ренесанс“, тъй като бизнесът има остър недостиг на майстори и предлага добра реализация.[5] Технологиите в машинната обработка само допълват занаятчийските умения, без да ги изместват.[6]

Пъстрата палитра на българския камък

Ако има нещо, което България има в изобилие, това е разнообразието от камъни.[7] Поглеждайки към днешния ден, виждаме, че майсторите работят с цяла палитра от материали, всеки със свой характер и особености:

• Гнайс. Този камък е наистина здрав и надежден. Ивайловградският гнайс е особено популярен заради своите уникални текстури и цветове, а и се използва масово за настилки и облицовки.
• Мрамор. Това е камък със стил. Може да се използва както за интериор, така и за екстериор, а врачанският мрамор е особено известен.
• Гранит. За него може да се каже, че е изключително устойчив. Той издържа на всякакви атмосферни влияния и е предпочитан за настилки и стъпала. Любопитно е, че въпреки нашите богатства, се използва и гранит, внесен от Италия, Индия, Украйна и Китай.
• Варовик и травертин. Варовикът, или както е по-известен – врачанският камък, се използва за первази, цокли, стъпала и дори скулптури.
• Травертинът пък е камък с автентична, пореста структура и топли цветове, идеален за облицовки и декоративни елементи.

От миналото до днес и какво предстои

Един занаят, който все още диша

И така, вървейки по калдъръмения път си мисля, хората, които са го правили, може да са вече забравени, но тяхното дело все още е тук и все още разказва истории. Докато има училища като това в Кунино, докато има хора, които се спират да се загледат в един каменен мост, докато има проекти, които ценят красотата на естествения материал, занаятът на каменоделството ще продължава да се предава и развива. 

Източници:

1. Ивановски скални църкви (Скален манастир „Св. Архангел Михаил“), Обект на ЮНЕСКО, Туристически информационен център на Община Русе
2. Дирекция на музеите на град Копривщица
3. Каменен мост при с. Ненково, официален туристически портал на Община Кърджали
4. Професионална гимназия по каменообработване, с. Кунино
5. “Каменоделската професия изживява ренесанс и е все по-търсена от бизнеса”, Тодор Кондев, председател на Обществения съвет на Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино, Bloomberg TV
6. Национална занаятчийска камара
7. Подземните богатства на България, Географ БГ
8. Сдружение на българските каменоделци

Тази статия достига до вас, благодарение на проект "Занаятите на Шоплука: Завръщането" с подкрепата на Столична община.