Способността на фолклора да разгръща привичките на времето го прави изключителен морален и културен източник.
Като такъв той бива специфично носещ духа на миналото, но все пак поддаващ се на актуалните промени в обществото и възприемащ формата, която ние самите му придаваме в настоящето.
Това позволява да се запитаме „Какво говорят фолклорните практики за нас и епохата, в която живеем?“ и още повече „Каква нужда запълва фолклорът у нас?“.
Отживелица за едни и вдъхновение за други, фолклорът продължава да присъства в ежедневието ни, дори и белязан със знака на миналото. Това го поставя на една тънка граница между история и бъдеще, която се очертава от българския дух в настоящето. Начините, по които се забавляваме, почитаме културните празници и семейните поводи, са показателни както за душевността ни, така и за социалните потребности, които имаме.
През тежките времена на османско владичество, например, се появяват хайдушките песни, възхваляващи подвизите на смели герои, които да обнадеждават общността. Дори да се връщаме към тези песни и сега, те вече не играят същата роля. Терзаят ни различни социални проблеми и ни е трудно да се припознаем в саможертвеността на хайдутите, въпреки вдъхновението, което пораждат у нас.
Какво тогава ни дава фолклорът днес?
Аз съм завършила студентка в чужбина. Животът на запад ми предостави много възможности да се докосна до други култури. Запознах се с ценностите на хора от различни държави, видях различни гледни точки и неизменно се променях вследствие на тези срещи. Като гъба попивах жадно всичко ново и различно.
В цялата тази феерия от преживявания, нуждата да изтанцувам едно хоро или пък да направя баница за съквартирантите ми започна да се появява все по-често. Едно зрънце от идентичността ми упорито пробиваше, сякаш поливано от пъстроцветния дъжд на глобализираната общност, в която се намирах. Разнообразната среда всъщност разклати мен самата. Тогава осъзнах – нашият фолклор всъщност ми придава идентичност; дава ми една стабилна опора… да знам коя съм и да не загубя себе си в новия, динамичен свят.
Както много българи и аз напуснах страната ни с чувство за недоволство от корупцията, неуредеността и простотията. Зад граница често срещах предубеждения от страна на чужденци, щом чуеха откъде идвам. Тези реакции ме караха да се срамувам, но и ядосвам.
Българската ми идентичност налагаше отговорността да работя повече, за да опровергая негативните разбирания за българите. В същото време обаче тя ми носеше и топлото чувство на принадлежност и ясно изразени семейни и културни ценности.
Снимки: личен архив
Убедена съм, че не съм единствената, която е била изправена пред подобен вътрешен конфликт. Много млади българи около мен преминаваха през подобни етапи на осъзнаване на това кои са, в какво вярват и къде искат да бъдат.
Когато аз си задавах тези въпроси в съзнанието ми изникваха семейните традиции по Коледа или Цветница, поговорките и суеверията, дори песента „Хубава си, моя горо“. А когато танцувах хорà с групата ни по народни танци в университета, се изпълвах с едно сгряващо чувство на „цялост“ и единство с другите, което осмисляше много мои отговори.
В днешно време ограниченията в това как и къде можем да намерим себе си изглеждат привидно нищожни – на един клик разстояние сме от море от информация, а пътуването по света е по-лесно от всякога (поне до скоро бе). Интернет пространството ни позволява да се свържем моментално с когото пожелаем, но въпреки това тази свързаност създава само илюзията за истинско преживяване или връзка.
Модерният свят ни обещава множество възможности, но фундаменталният смисъл на тези възможности често ни убягва.
Снимка: личен архив
На този фон от постоянен сблъсък между модерното и традиционното, фолклорът за мен е пристан. Чувствам, че е истински и смислен. Поставя основните ценности на културата, в която съм израснала и ми припомня откъде е започнал пътят ми. В народните танци пък виждам един социален шаблон за свързване с другите – заедно, за ръце, движейки се в една посока. Единствените различия от значение са в стъпките.
По подобен начин и обичаите, които спазваме като народ, ми напомнят за изключително важната и заземяваща връзка с природата. Колкото и чудато да е закачването на мартеници по дръвчета за здраве, това ни дава усещането за свързаност с нещо неизменно истинско – като Земята.
Помислете и за сватбите, за отпразнуването на Нова година, за фестивалите в Жеравна и Рожен. Освен чисто културния компонент, който фолклорните песни и танци носят в тези събития, те играят ролята на свързващо звено между хората. Във времена на политическо разединение и социална дистанция, точно тези обединяващи звена могат да ни помогнат да усетим опора под краката си.
Фолклорът преминава заедно с нас през времето и пространството като верен спътник, който не само се променя според нашите стъпки, но и ни напомня кои сме и по кой път вървим. Трябва само да му се отдадем.
